Местна инициативна група

 

Илия Бешков (1901-1958) е роден в село Долни Дъбник (сега град) на 24.07.1901 г.

Кръщават го Илия по името на патрона на най-близкия до рождената му дата християнски празник, Илинден.

Малкият Илия израства на полето и в огромния двор на Дуновата къща по името на нейния притежател дядо Дуно, дядото на Бешков. Именно дядо Дуно, а не баща му, ще остане в спомените на Бешков образец за ония селски добродетели, които все още дават някаква, макар и илюзорна, надежда за добрия изход на българина от неговата заплетена история.

В бащината къща живеят заедно много хора (още повече са гостите и посетителите), те съжителстват с домашните животни и говеда. Родното село и израстването му там създават Илия Бешков.

За пръв път Бешков се отделя от селото и дома, когато заминава да продължи образованието си в Плевен. Записан е в местната мъжка гимназия. Това е първият му сблъсък с града и той е разочарован. Няма да му останат никакви хубави спомени от този град. Единственото хубаво, което му се случва, е срещата му с Николай Ракитин, неговия учител по литература, с когото още тогава бързо ги свързва искрено, всеотдайно приятелство.

Още две другарувания остават важни за него – със Сергей Румянцев, също ученик в гимназията, но по-важното е другото – с Георги Вълков. Това е личността, изиграла най-решаващата роля в живота на младия Бешков.

Бешков завършва гимназия през 1918 г., заедно с края на Първата световна война.

През 1919 г. Илия Бешков, заедно с брат си Иван, който вече е следвал известно време финансови науки в Германия, отива в София и записва с него право, а после и дипломация в Софийския университет – само за да разбере малко по-късно, че това не е за него. В юридическия факултет изкарва кратко и през 1921 г. става студент на художника Никола Маринов в Художествената академия.

Когато Бешков попада в София в началото на 20-те години, това е преломен момент за нейната история и характер. „Златното време“ на столичния град и неговата „класическа“ следосвобожденска буржоазия е приключило с трите последователни войни, през 1918 г. Разорения, стопени през войните наследства, нови икономически и социални възходи. Огромният поток мигранти от останалите под чужда власт български територии след края на войните ще променят коренно облика на града. Тогава се създава оная София на крайните квартали и махалите, на дребната буржоазия и чиновничеството, на градската беднота, смесена със селячеството, на новите кооперативни домове, предназначени, като в казарми, да приемат хорския наплив. Столицата, която ще възпита Бешков и която той ще изобразява.

Бешков става човек на улицата, на софийските кафенета и кръчми. Той живее в тях, където се четат ежедневниците, където се философства и „реди“ политиката, в тях става журналист, сатирик, художник, карикатурист, философ – един своеобразен градски философ, развиващ идеите си на масата в кръчмата и в скитането на крак из софийските улици.

Бешков започва кариерата си на карикатурист в създадения по предложение на Александър Стамболийски хумористичен вестник „Див Дядо“ (излязъл в 32 броя от октомври 1922 до юни 1923 г.). Там за сътрудник го привлича неговият приятел от ученическите години Сергей Румянцев. Вестникът е и в опозиция на комунистическия вестник „Червен смях“.

По това време Бешков сътрудничи и на лявото сатирично издание „Маскарад“ (излизало от 18 ноември 1922 до 20 май 1923 г.) под редакцията на Христо Смирненски, Тома Измирлиев и Николай Фол. Бешков рисува Стамболийски семпло и стилизирано, но с цялата му типична външност: с перчема и с вирнатите мустаци, които повече приличат на вампирски зъби.

През 1924 г. се появява списанието „Звънар“, дело на Георги Вълков и на съкурсниците от Художествената академия: Александър Жендов и Илия Бешков. Основен герой на Бешков по страниците на „Звънар“ е министър-председателят и потушителят на Септемврийското въстание проф. Александър Цанков, наричан „кръволока“. Всъшност в Бешковите карикатури той е едно уплашено, тантуресто човече с къс врат и шкембенце върху набитите крачка.

След атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. при опелото на генерал Константин Георгиев, реакцията на властта е безпощадна – следват масови арести на членове или имащи връзка с нелегалната БКП и с Българския земеделски народен съюз, повечето от тях интелектуалци. Бешков е арестуван в Плевен. Образувано е следствено дело срещу него – „художник и един от съредакторите на комунистическото списание „Звънар“.

В Плевенския затвор през цялото време го преследва мисълта за смъртта. За пръв път той се среща „лично“ лице в лице с нея, сигурен е, че ще умре. Това е дълбоко преживяване, за което ще си спомня години наред, до самата си смърт.

На 17 май, с писмо от Русе, Илия Бешков е освободен от затвора и делото срещу него е прекратено. В затвора Бешков явно е малтретиран. Той напуска веднага Долни Дъбник, престоява известно време при леля си в друго село и когато е вече в състояние – тръгва за София.

Илия Бешков завършва Художествената академия през 1926 г., като изписва „най-лиричния дипломен акт от всички възпитаници на Академията“ – „Голо детско тяло“, богато нюансирана маслена картина вместо обичайните сурови академични етюди.

След атентата от 1925 г., когато всички леви издания са забранени, Бешков е на работа като стажант-учител в Първа мъжка гимназия и започва да илюстрира детски издания. През 1927 г. – по настояване на Дора Габе, той е назначен като илюстратор към Министерството на народното просвещение. С илюстрациите си Бешков се връща към познатия си детски, мечтан селски свят. За няколко години илюстрира: „Калинка-малинка“ (1924) от Дора Габе, „Цар Шишко“ (1925) от Елин Пелин, „Мечо“ (1925) от Ангел Каралийчев, „Златното яйце“ (1927) от Йордан Стубел, „Модерната стрина Зайка“ (1929) от Стоян Попов и др.

Съдбовен момент за Илия Бешков е 2 ноември 1928 г., когато излиза първият брой на земеделския вестник „Пладне“. В значителна степен „Пладне“ и екипът около него ще създадат Бешков като журналист и карикатурист, а Бешков – неповторимия облик на този вестник. Първоначално „редакцията“ е в кафе-сладкарница „България“ (на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Раковски“). В нея влизат главният редактор Георги Вълков, Трифон Кунев, журналистът Тодор Петров-Юкс, Васил Павурджиев и Илия Бешков. Вестникът е добре оформен, информативен, прекрасно илюстриран – той е епоха в българската журналистика. Две рубрики придават облика му „Всекиму заслуженото“ на първа страница и на трета – Бележник“. „В рамките на 30-40 реда ярко, иронично, оригинално се води ежедневна битка“, а редакционната му политика, както и тази на земеделците е опозиционна.

През 1931 г. Бешков предприема важна стъпка – този саможивец и скитник се жени. Той се запознава с Анастасия Попова, или както я нарича Сия, на 31 декември 1926 г. на новогодишния празник в „Куцото куче“ на ул. „Шишман“ и ул. „Иван Вазов“.

В началото на 1935 г. издателят Филип Чипев и художниците Пенчо Георгиев, Никола Тузсузов, Дечко Узунов и Илия Бешков създават художественото обединение „Спецбюро, къща за приложни изкуства ARS“. За образец служат европейските дизайнерски и занаятчийски къщи за изработка на поръчки в областта на приложните изкуства.

През 1934 г. в издателство „Хемус“ излиза „Горската къщичка“ от Дора Габе с цветни илюстрации от Бешков. Те са прости, нарисувани на един дъх – сякаш съвършено независими от текста. В 24 цветни илюстрации с пастел върху черна хартия Бешков разказва чудната история на една хубава котка и едно добросърдечно куче. За изкуствоведа Никола Мавродинов те са „върхът, до който е достигнала досега българската илюстрация и следователно един от върховете на новото български изкуство“.

През 1936 г. художествена група ARS подрежда нова колективна изложба, представяща около 30 автори. Издателят на сп. „Завети“, Никола Балабанов, пише в списанието си: „Между изложителите – познати художници от частни и общи изложби, особено радват няколко карикатури на духовития и наблюдателен Илия Бешков.

През декември 1937 г. на Калемегдан в Белград в павилиона „Цвиета Зузорич“ е открита българска карикатурна изложба. Бешков се превръща в централна фигура на изложбата. Той участва с 35 рисунки и карикатури.

През януари 1938 г. в Ню Йорк е открита изложба на български художници. Каталогът на изложбата започва с Бешков, който участва с най-много творби – 15. Нюйоркският вестник „Уърлд телеграм“ (29.01.1938) пише: „Илия Бешков е такава дарба като график и колорист, каквато ние тук чакаме отдавна да дойде“.

Годината върви добре за Бешков, но нейната кулминация е първата (и единствена приживе) самостоятелна изложа на Бешков в залите на „Фотоцентрал“ (бул. „Цар Освободител“).

През есента на същата година излиза художествен албум с произведения на Бешков (единственият му приживе), прекрасно оформен и отпечатан от издателството на приятеля му Чипев, с предговор от Никола Мавродинов, съставен в по-голямата си част от произведения, участвали в изложбата.

В края на 1940 г. на Бешков и Георги Вълков е съдено да извършат заедно още едно дело, този път последното. През декември 1940 г. излиза първият брой на хумористичния вестник „Стършел“. Този път Бешков участва не само с образи, но и със слово. Там излизат неговите прочути интервюта. Времето е на засилена цензура и Бешков отново намира подхода – ще се изразява езоповски – ще интервюира животни и дори английска авиационна бомба. „Интервютата“ на Бешков са чудесно илюстрирани с автопортрети и образите на неговите събеседници: свинята, вълка, лъва, маймуната, плъха, магарето и др.

През 1945 г. Бешков е назначен за редовен преподавател по рисуване и вечерен акт в Художествената академия. Той става педагог и учител. От 1947 г. е редовен доцент, завежда ателието по монотипия и литография. През 1950 г. Бешков преподава в Художествената академия новооткритата дисциплина „Илюстрация и оформление на книга“. От 1951 г. е извънреден професор и завеждащ катедра „Графика“. През 1952 г. става преподавател по композиция на всички специалности от катедра „Графика“ и ръководител на специалността „Илюстрация и оформяне на книга“. От 1953 г. е редовен професор в Художествената академия и завеждащ катедра „Графика“.

Илия Бешков умира в София на 23 януари 1958 г.

 

 

 

 
ГАЛЕРИЯ